/продължение/
Римската правна система се определя като един от най-значимите културни феномени за цялата история на човечеството. Това е така по две основни причин. Първо, римската правна система е напълно завършен правов процес, осъществяван в продължение на повече от хиляда години без никакви външни намеси. Процес, започнал със създаването на 12 –те таблици / Leges XII Tabularum/ в средата на V в. пр. Хр., довел до формирането на универсално право, регулирало живота на цялата римска империя. Второ, римската правна система е плод на творческия гений на римските юристи, които създават такава ефективна правна техника, утвърждават такива важни принципи при разработването на правните институти, че римското право е максимално всеобхватно, до степен, че всяко отстъпване или реформа в неговите принципи води до антиправовост въобще. Ето защо принципите и почти всички институти на римското право остават непроменени и валидни тогава, днес и винаги, и са просто реципиирани от народите –наследници, според нивото на тези народи.
Полибий в своя забележителен труд “Всеобща история” разсъждава по въпроса “как, кога и защо светът се оказа под властта на римляните”. Според историка идеята за смесеното държавно устройство (съчетание от монархия, аристокрация и демокрация) е била въведена и най- правилно приложена от римляните. Това е осигурило тяхната широка експанзия, завладяването на големи територии и поставяне под римско управление на тяхното население.
Ако се съгласим с Полибий, възниква въпросът, как в Рим е реализирана успешно идеята за смесено държавно устройство, а не в Атина, Спарта или в Картаген, където е имало подобно държавно устройство? Защо например изобретена в Атина, демокрацията там просъществува само 50-60 години, взели идеята от там, римляните се управляват демократично 500-600 години. Каква е причината за поддържане на равновесието между трите форми на управление в древен Рим през един толкова дълъг период от неговото съществуване? Как един народ, който според Гай Салустий Крисп е превъзхождан от гърците по красноречие, а от галите по военна сила, бих добавил от финикиците по богатство, от египтяните по богатство и наука, все пак успява да покори целия античен свят? Възможно ли е отговорът да се крие, в правния гений на римляните, в онзи принцип за мярката, във всеубеждаващата сила на везните и меча.
В сакралната триада fas – mos – ius (божественост – нравственост – право). В изключителното умение на римляните да се учат от всички, но да взаимстват творчески, като гениално прилагат взаимстваното.
На този въпрос Цицерон, сочен от съвременните учени за създател на идеята за правната природа на държавата. Визирайки един от основните конститутивни елементи на държавата – народа, пише:
Populus autem non omnis hominum coetus quoquo modo congregatus, sed coetus multitudinis iuris consensu et utilitatis communione sociatus. (De rep. I, 25, 39)
“Народ не е всяко обединение от хора, събрани по какъвто и да е начин, а обединение от много хора, подчинени на общо Право и обединени от общ интерес.”
Един от ярките примери за творческо заимстване от гърците е свързан със следното определение на Аристотел за справедливото:
‘Ώστε δη̃λον ‘ότι τò δίκαιον ξητοũντες τò μέσον ξητοũσιν. ‘ο γαρ νόμος τò μέσον. (Arist. Polit. III, 1287b)
“Ясно е следователно, че който търси справедливото, търси нещо умерено, защото законът е нещо умерено”.
Цицерон коментира понятието закон и пише
….eamque rem (= legem) illi Graeco putant nomine νόμος a suum cuique tribuendo appellatam, ego nostro a legendo. Nam ut illi (Graeci) aequitatis, sic nos delectus vim in lege ponimus, et proprium tamen utrumque legis est. (De leg. I, 19).
“…това нещо (=законът) (философите) смятат, че е наречено от гърците с думата “номос”, защото законът е отдаване всекиму неговото, а нашата дума “лекс” според мен идва от това, че нещо се избира (или реди). Гърците влагат в закона идеята за справедливо разпределяне, а ние – идеята за избор, обаче и едното, и другото е присъщо на закона.”
Да обобщим този принцип кратко и ясно – за гърците справедливостта е в разпределянето, за римляните справедливостта е в избора. В крайна сметка и едното , и другото води до резултата справедливо разпределяне, защото разпределянето е според избора.
Идеята на Аристотел, вложена в το μέσον е претворена от римляните във важната за римското право дума aequitas.
Ius est ars boni et aequi. (Celsus, D.1, 1, 1)
Правото е изкуство за справедливото и полезното. Целз
Iustitia est constans et perpetua voluntas ius suum cuique tribuendi. (Ulpianus, D. 1, 1, 10)
Справедливостта е постоянна воля да отдаваш всеки му своето. Улпиан
Исторически няма съмнение, че именно римляните в периода II в.пр.Хр – II в.сл.Хр. въздигат и утвърждават този принцип като основен правен принцип, с който е пронизан всеки институт на тяхното право. Тъй като това начало е категория на етическата философия и правото е било разглеждано от римските юристи като дял от тази философия, то може да се каже с голяма убеденост, че правото е оригиналната философия на римляните. Това недвусмислено показва и следният реторичен въпрос на Цицерон.
Non ergo a praetoris edicto neque a duodecim tabulis, sed penitus ex intima philosophia hauriendam iuris disciplinam putas? (Cic., De leg., I, 17)
“Следователно ти смяташ, че правната наука не трябва да се извлича от преторския едикт, нито от Дванадесетте таблици, a от най-дълбокия извор на философията?”
Ако философското мислене е отличителна характеристика на живота в древна Гърция, то в Рим правното мислене определя живота на римския гражданин. Правото е не само философията на римляните, то е и тяхна религия. Цицерон пише в “За оратора”, че къщата на юриста е като оракул за всички граждани. По-късно великия римски юрист Домиций Улпиан ще напише текст включен в самото начало на Пандектите на св. Юстиниан Велики
D. 1.1.1.1:
D. 1.1.1.1. (Ulpianus libro primo institutionum) Cuius merito quis nos sacerdotes appellet: iustitiam namque colimus et boni et aequi notitiam profitemur, aequum ab iniquo separantes, licitum ab illicito discernentes, bonos non solum metu poenarum, verum etiam praemiorum quoque exhortatione efficere cupientes, veram nisi fallor philosophiam, non simulatam affectantes. Нас заслужено ни наричат жреци, защото ние се грижим за справедливостта, възвестяваме понятията за доброто и справедливото, отделяйки справедливото от несправедливото, отличавайки позволеното от непозволеното, желаейки добрите да се усъвършенстват не само поради страх от наказание, но и по пътя на поощрения с награди, стремейки се към истинската, доколкото не бъркам, философия, а не към мнимата.
Това положение намира пряко доказателство и най-ярък израз и в римската литература. Римската художествена литература е почти изцяло дело на юристи, никога преди и никога след това, преди нито един дряг народ няма такова явление. Фактът, че такива видни писатели като Цицерон, Тацит, Плиний Млади, Светоний, Апулей, Авъл Гелий се и действащи юристи е безспорно свидетелство за взаимодействието между художествения стил и изразяване и правното знание, ясно забележимо в техните произведения. Катон Стари е определен от Квинтилиан като iuris peritissimus. Йероним споменава за написаните от Варон 15 книги De iure civili. Извори за правото са и произведенията на много други римски автори като Плавт и Теренций, Цезар, Хораций, Вергилий, Овидий, Салустий, Ливий, Плиний Стари, Квинтилиан, Сенека, Флор, Петроний, Ювенал, Валерий Максим, Проб, Евтропий, Фест, Макробий, Августин.
В своите изследвания N. Bellocci Secchi-Tarugi, отбелязва, че правото в Рим не е само законът, но преди всичко то е norma di vita. И веднага добавя известния стих на Хораций : quid leges sine moribus vanae proficiunt.
Големият римски юрист Помпоний (II в.), смятан за първият юрист-историк на правото, написал първия цялостен учебник по право, разказва за старото време, когато било позорно не само за един адвокат, но и за един патриций, за един знатен човек да не знае право: turpe esse patricio et nobili et causas oranti ius in quo versaretur ignorare.
Именно затова и принципът, действащ и днес във всички правни системи – непознаването на закона не извинява никого. Защо непознаването на правото не извинява – защото непознаването на правото е позор, кой иска да се извинява чрез позор ?
Римските писатели имат за мисия да образоват читателите, в това число и по правни въпроси.
Известна е сатирата на Квинт Хораций Флак, в която води диалог с един от най-прочутите юристи на своето време – адвоката на Цезар и Август – Гай Требаций Теста :
Sed tamen ut monitus caveas, ne forte negoti
incutiat tibi quid sanctarum inscitia legum:
si mala condiderit in quem quis carmina, ius est
iudiciumque. esto, siquis mala; sed bona siquis
iudice condiderit laudatus Caesare? (Sat. II, 1, 80-84)
“Требаций: Но нека имаш предвид да се пазиш, да не би случайно незнанието на закона да ти навреди: “ако някой срещу някого е съчинил обидни стихове, има съд и присъда”.
Хораций: Така да е, ако е нещо обидно; но ако е съчинил нещо хубаво и бъде похвален от Цезар?”
В любовната лирика на нито един народ не присъства правна аргументация, но известният любовно-елегичен поет Гай Валерий Катул пише :
Virginitas non tota tua est, ex parte parentum est,
tertia pars patrest, pars est data tertia matri,
tertia sola tua est: noli pugnare duobus,
qui genero suo iura simul cum dote dederunt. (Catullus, LXII, 62-65)
“Цялото девство нима притежаваш самичка? – Третина
има и твоят баща, и на майка третина се пада,
имаш третина и ти. Против двамата ти не упорствай.
Те и правата над теб определят с невестенски дар.”
Юридическите аспекти на римската художествена литература са твърде много за да бъдат посочени в една статия, но и от най-беглият анализ на творчеството на римските писатели и поети е видимо, че за тях от изключително значение са правни проблеми.