Настоящата статия няма за цел изчерпателност, тъй като по темата може да се добавят все нови и нови артефакти и анализи и от гледна точка на краткия човешки живот темата е практически безкрайна. Няма за цел и да води полимични битки и подробно да аргументира очевидни според автора факти и анализи. Има за цел да „отвори очите” за най-същественото което отличава римската литература от всички останали.
Римската литература е античната литература на Древен Рим, до края на езическият период на империята. Тя е далеч по-малка от литературата на латински език за който изследователите използват термина латинска литература.
Това е така защото латинският език не само е език на древните римляни, но и универсален език в западната част на Европа през Средновековието та чак до Новото време. Затова латинската литература не само включва автори на римската литература, като Цицерон, Вергилий, Хораций и Овидий, но също включва и европейски писатели след края на римската власт в западната част на Европа, наричан по-традиция от историците -падане на Западната Римска Империята.
На латински са писали, както религиозни писатели като Августин Блажени (354-430), Тома Аквински (1225-1274), така и светски писатели като Френсис Бейкън (1561-1626) и Барух Спиноза (1632–1677). Латинския език е и общоупотребяемият език на римската епископия изпаднала в ерес и отделила се като католическа църква в 1054 г. Макар тя да създава литература на латински език – това не е римска литература, а латинска католическа литература.
Макар римската власт да се запазва на изток в пряко продължение на Римската империя, историците наричат това пряко продължение – Източна Римска Империя или Византия, това са условни научни понятия, които имат за цел първо да отграничат езическият от христианският период на Римската империя и второ да подчертаят – географския – източен момент в нея. Безспорен факт е, че римската власт се запазва на изток, благодарение на гръцкият народ, които е държаво образуващ и подържащ елемент в империята. Затова и становището, че това е друга държава различна от римската империя, особено след реформата на императора Флавий Ираклий Август – последен кесар и първи василевс, с която гръцкият език заменя латинският и става държавен език в империята /началото на 7-ми век/. Много от историците /които искат да подчертаят христианският момент в империята /поставят началото й от Св. Константин Велики, а други /тези които искат да подчертаят православният момент в империята/ от Теодосий Велики.
Огромното литературно наследство на тази империя също не влиза в понятието римска литература, първо защото макар да е пряк наследник на античната литература, византийската литература е основно и подчертано христианска и второ голямата част от нея е написана на гръцки език. За нейното обозначаване се ползва термина византийска литература. Това е една от най-големите литератури, ако не и най-голямата, в историята на човечеството. Изключително богата с различни жанрове и имена на талантливи писатели, ритори и поети. Във византийската литература никога не изчезва античната традиция, но тази традиция е изцяло творчески преосмислена през православният мироглед. Затова най-оригиналните и характерни жанрове са химнография, агиография и както светските автори ги определят – книгите с назидателно съдържание.
Безспорно византийската литература е една от най-големите и като количество, и като художествено качество, и като мисловна дълбочина. Затова не е без значение факта, че това е единствената държава на планетата за хилядолетие, където децата тръгвали на училище на седем години. За три години се научавали да четат и пишат на преобладаващия в страната гръцки език, учели смятане, пеене, история. Изучавали както църковни, така и светски четива. След това преминавали в по-горен отдел, където под ръководството на добре подготвени учители изучавали граматика, антична литература и историография, риторика и философия. Част от обученето по философия били науките аритметика, геометрия, музика, астрономия, логика и етика.
Наред с общообразователните училища работели и някои висши школи. В едни от тях се изучавала предимно медицина, в други право, в трети философия. Към всички големи манастирите имало и религиозни училища, и книжовни школи.
Византийската литература не е предмет на настоящата статия. Да обобщим римска литература е литературата на древен Рим през езическият период до края на античността. И както повече деления свързани с римската история, трябва да кажем, че и това е условно. Защото старогръцката и римската литература са свързани в единен процес. Започнала рано писменото си съществуване (VIII в. пр. Хр.), старогръцката литература е естествен първи етап на античното литературно развитие. Чрез посредничеството на елинизма тя става модел за римската литература, която въпреки самобитността си първоначално се развива успоредно със старогръцката. С осоноваването на Римската империя, в края на 1 – ви век преди Хр. Рим като световен център, става център и на елинската книжовност. Римският елит е подчертано елинофилски, а елинските интелектуалци /примери Плутарх, Калистрат/ са подчертано римофили. Двете литератури и двата езика се преплитат – римските автори пишат на старогръцки (императорите Марк Аврелий и Юлиан са най-характерните примери), но и гърци творят на латински (Дион Касий, Амиан Марцелин, Помпоний). Така че в по-късното време старогръцката и римската литература не просто си влиаят, те се смесват в едно и би било крайно изкуствено и невярно да се разглеждат отделно.
Ето защо настоящата статия ще се концентрира само до римската литература до края на 1 век пр. Хр.
Безспорно римската литература е свързана със старогръцката поради ред културно-исторически причини. Затова и най-важният въпрос е – кое отличава, кое е различното в римската литература в сравнение с гръцката.
Разликите са основно в темите, проблемите, събитията, които двете литератури отразяват – римската се интерисува преди всичко от мястото на човека и връзките му в обществото в което живее. Отношението човек – общество е главната тема, основния въпрос в римската литература. Това отношение е преди всичко правово, защото именно правото е главната основа на това отношение. Видният български юрист и философ Цеко Торбов пише за отличителното в римския дух: „Дух на народ, надарен с изключителни способности да твори и разработва право….тези заложби са съставлявали най-съкровената същина на техния дух, те са определили по решителен начин правото им като върховна еманация на духа на римския народ, останала да блести с ненадмината сила през вековете, дълго след като другите техни добродетели престанали да ги определят в техния частен, публичен и държавен живот“.
Знаков, неслучаен, определящ е факта, че изследователите на римската литература като първа римска проза определят именно текста на законите на Дванадесетте таблици, записани ок. 450 г. пр. Хр.
В края на 1-ви век пр. Хр. римският национален поет Публий Вергилий Марон в римският национален епос „Енеида“, посочва за какво римският народ е призван:
p. vergili maronis aeneidos liber VІ, 847–853
Excudent alii spirantia mollius aera,
credo equidem, vivos ducent de marmore voltus,
orabunt causas melius, caelique meatus
describent radio, et surgentia sidera dicent:
tu regere imperio populos, romane, memento;
hae tibi erunt artes; pacisque imponere morem,
parcere subiectis, et debellare superbos.
Другите нека извличат из бронза дихания меки,
вярвам, те живи лица ще извайват от твърдия мрамор,
по-добре ще разискват причините, небесните пътища точно
ще изчисляват с пергела, предсказвайки звездния изгрев.
Римлянино, теб се пада народите да управляваш!
Твое изкуство ще бъде за мир закони да нагласяваш,
да щадиш подчинилите им се, нарушилите ги да надвиваш.
Тези стихове на Вергилий не са пророчество а констатация, от цялата история на Рим и в историческият момент в който е писан епосът, горните стихове изразяват кратко, точно и ясно една очевидност. Правосъзнанието, стремежът към правов ред е основното което отличава римляните от другите народи.
По същото време, в края на 1 век пр.Хр. когато римляните видимо губят усещането за мярка както в частният, така и в общественият живот, Хораций с искрена тревога пише :
Fuit haec sapientia quondam,
publica privatis secernere, sacra profanis,
concubitu prohibere vago, dare iura maritis,
оppida moliri, leges incidere ligno. (Ars poetica, 396-399)
“Било е някога това знание: да се разграничава публичното от частното, святото от светското, да се забранява безразборното съжителство, да се определят правата на сърузите, да се строят градове, да се пишат закони върху дървени таблици.”
Такава тревога за загуба на правовост в личният и обществен живот няма да срещнем в старогръцката литература. Плавт, който казва, че да възпитаваш човек е като да строиш къща, обикновенно е даван за пример, какво са изучавали младежите в Рим. Всъщност текст от комедията му „Призракът” отразява недвусмислено мястото на правото и разбирането на римското общество за най-важните цели на образованието:
Primum dum parentes fabri liberum sunt:
ei fundamentum substruont liberorum;
extollunt, parent sedulo in firmitatem,
et ut in usum boni et in speciem
populo sint sibique, haut materiae reparcunt,
nec sumptu sibi sumptui esse ducunt;
expoliunt: docent litteras, iura leges,
sumptu suo et labore nituntur,
ut alli sibi esse illorum similes expectant. (Pl., Most., v. 121-129)
“Бащата и майката майстори стават
на свойте деца: те полагат основи
и без да щадят материал, от децата
полезни и примерни хора изграждат
и всичките средства не жалят за туй.
Фасадата лъскат: закони и право, писмо
и четмо им предават усърдно, стремят се
с пари и със труд да постигнат
децата им пример за всички да бъдат.”
Така е било в трети век пр.Хр., по времето на Плавт, вероятно и преди това. След Плавт правният мотив и правната лексика заемат трайно място в сюжетите и в текстовете на Ений, Теренций, Катон. През I в. пр. Хр. правното образование вече се е утвърдило като общозадължително. Създадени са специализирани юридически школи.
В художествената литература правната категория се среща, използвана дори като своеобразно художествено средство за постигане на по-голяма изразителност. Това е изключително любопитен похват, които няма аналог в другите литератури и особено ярко прави впечетление в поетичното творчество. Примери се откриват у всички римски поети. Ето един пример от Публий Овидий Назон „Метаморфози”, чието лирическо чувство е неделимо от правните институти и проблеми.
Quid prohibetis aquis? usus communis aquarum est.
nec solem proprium natura nec aera fecit
nec tenues undas; ad publica munera veni. (Ovidius, Met., 6, 349-351)
“Защо ми забранявате да пия? Водата е за общо ползване. Природата не е направила нито слънцето, нито въздуха нечия собственост. Нито прозрачната вода; приближих се до публични блага.”
Това са думи на богинята Латона към ликийските селяни, които ù отказали да утоли жаждата си от малко езеро. За наказание те били превърнати в жаби. Овидий е използвал своето познаване на нормите на гражданското и естественото право, за да обвърже тяхното неспазване с последвалото сюжетно действие – тяхното заслужено наказание.
Друг пример, Сватбена песен на Гай Валерий Катул :
Virginitas non tota tua est, ex parte parentum est,
tertia pars patrest, pars est data tertia matri,
tertia sola tua est: noli pugnare duobus,
qui genero suo iura simul cum dote dederunt. (Catullus, LXII, 62-65)
“Цялото девство нима притежаваш самичка? – Третина
има и твоят баща, и на майка третина се пада,
имаш третина и ти. Против двамата ти не упорствай.
Те и правата над теб са на зетя отдали с невестенски дар.”
Откъсът привлича вниманието с това, че в него откриваме свидетелства за patria potestas и manus mariti. Тези термини са от областта на семейното римско право. Римляните са строго патриархални, бащата е имал голяма власт над своите деца. Тук става дума за брак с manus, когато съпругата попада под властта на своя съпруг или неговия баща, ако съпругът е бил подвластен. Под трите части на девичеството поета разбира правното положение, че съгласието за сключване на брак, освен съгласието на девойката се изисквало и съгласието на родителите. Споменава се и за невестенски дар /зестра/, която бащата на съпругата е прехвърлил на съпруга. Зестрата отличава iustae nuptiae /бракът/ от concubinatus /конкубинатът – фактическото съжителство/. Глаголът pugnare говори за стремежа на жените да се преборят както срещу брака с manus, който ги е поставял в голяма зависимост от съпруга или неговия баща, и желанието им да си извоюват собствеността върху зестрата.
Казаното за поетиете в още по-голяма степен важи за прозаиците. Правните мотиви са доминиращи за извършваните от римляните действия. Без разбиране на мотивите не е възможно правилно да се разберат много от постъпките им. Практически няма текст при тях които да не поставя правни проблеми. Нещо по-вече без разбиране на отличителното в римската литература не е възможно не само пълноценното разбиране на текстовете, но читателят може да изпадне в положение да разбира текстовете превратно. Това важи с още по- голяма сила особено при римските историци.
В заключение можем да кажем, че както не е възможно разбирането на римската литература, история и бит без правото като фундамент, така аналогично е при нейния пряк наследник Византийската империя, без православието като фундамент.
Пример, напълно неразбираема за съвремениния читател е иронията, подигравката, горчивата насмешката с която византийските писатели описват катастрофата на Никифор Геник при Върбишкият проход и особенно характерната, чаша от череп на Хан Крум, който си взема наздравица със славянските вождове, пиеики вино от Некифоровата кратуна. Манасиевата летопис, която е средновековният български паметник за това събитие не е толкова жлъчна. Защо Теофан Изповедник във „Хронография” и Йоан Скилица във „Исторически обзор” не крият негативното си отношение към василевса ? Защото този василевс е – еретик. Възпитавайки читателите, православните писатели, онагледяват глупоста на еретика с този исторически пример.
Защото като римската литература има за свой фундамент и отличителност правото и това определя всичко в живота на римляните, така византийската литература има за свой фундамент православното богословие, и нищо от византиската литература, история, бит не би могло да бъде пълноценно разбрано и даже ще бъде превратно разбрано без познаване на православния богословски фундамент и мотиви за извършените действия.