Идеята за справедливост съпътства човечеството от самото начало, свързването на справедливостта с правото обаче е сравнително ново явление, то възниква в древен Рим някъде около преминаването от легисакционният процес на 12-те таблици към формуларния процес. От там през цялата история на късната римска република и империя за да намери своя окончателен завършен вид в Юстиниановата кодификация на правото. И днес по един или друг начин справедливостта е основната категория, която използва правната наука и правораздавателните органи.
Без понятие що е справедливост и какво е право не е възможно да се отговори на въпроса – какво и защо работят юристите. Справедливост и право са иманентно и фундаментално присъщи на правната дейност – която по начало е управление на човешките отношения. Без справедливост дейността на правистите би била някаква абсурдна схоластика, която паразитира върху човешките и обществени отношения.
Първите които свързват справедливостта с управлението са римските юристи. Те не създават дълги и сложни теории, тяхната дейност е абстрактна доколкото е принципна, но има винаги практическа насоченост, затова е и винаги конкретна, лична. В течение на времето разбиранията за справедливост и право до такава степен са размити и замъглени, че днес малцина са юристите, пък какво да кажем за другите, които биха могли да обяснят за какво става въпрос. Въпросът обаче е от първостепенна важност, той не е просто фундамент на умозрителна конструкция, а въпросът за смисъла от правната дейност, както в обществото, така и за всеки един юрист поотделно. Затова е важно да се върнем при първоизточника и да изчистим тези категории, от множеството теории и идеологии, които създават превратно разбиране за справедливост и право.
И така – какво разбират римските юристи, които първи са свързали справедливост и право в практическата си дейност? Тези фундаментални понятия, можем да извлечем само от систематичното тълкуване на историческите извори.
Съставена в средата на 6-ти век Юстиниановата кодификация започва неслучайно с тези две понятия, и Институциите /учебник за юристи утвърден от императора/ и „Пандектите” /“Всеобхватните“ представляващ „канон” на правото/ започват имено с изясняване на тези две категории.
В предговора към Институциите св. Юстиниан Велики посочва че задачата на Трибониан, Теофил и Доротей е била да сложат ред в системата на римското право и да запознаят читателите с основните му принципи, да отделят полезното от безполезното. В началото на Институциите и в Книга първа на Пандектите съставителите са поставили определение за справедливост. Отреденото му първо място отразява и неговото значение за римските юристи.
Текстът D. 1.1.1.pr. гласи следното:
D. 1.1.1.pr. (Ulpianus L.I institutionum)
Iuri operam daturum prius nosse oportet, unde nomen iuris descendat. est autem a iustitia appellatum: nam, ut eleganter celsus definit, ius est ars boni et aequi.
„Отдаденият на изучаването на правото трябва преди всичко да узнае откъде произхожда думата „право“ [ius]. Правото е получило своето название от думата „справедливост“ [iustitia]: защото, както изискано Целз определя, правото е изкуство за доброто и справедливото.“
Съставителите на Cospus Iuris Civilis са взели този текст от Книга първа на „Институции” на Домиций Улпиан.
Съдържанието на понятието справедливост е дадено от Улпиан в Книга втора на същото произведение. Според древноримския юрист:
D. 1.1.10.pr. (Ulpianus libro secundo regularum) Iustitia est constans et perpetua voluntas ius suum cuique tribuendi. „Справедливостта е вечна и непоколебима воля да се отдава всекиму своето.“
Същото определение е използвано и в Институциите на Юстиниан – I.1.1.pr. В Дигестите е посочено, че първият текст е изваден от Институциите на Улпиан, а вторият – от произведението му Регули /Регулации, Правила/.
Понятието „изкуство“ не е обяснено в исторически извори на римското право, от което следва, че за римските юристи то не е имало различно от общоупотребимото съдържание. Какво разбират древните римляни под изкуство ?
В Книга шеста на римският национален епос „Енеида“, Вергилий посочва кои са изкуствата, за които римският народ е призван:
p. vergili maronis aeneidos liber VІ, 847–853
Excudent alii spirantia mollius aera,
credo equidem, vivos ducent de marmore voltus,
orabunt causas melius, caelique meatus
describent radio, et surgentia sidera dicent:
tu regere imperio populos, romane, memento;
hae tibi erunt artes; pacisque imponere morem,
parcere subiectis, et debellare superbos.
Другите нека извличат из бронза дихания меки,
вярвам, те живи лица ще извайват от твърдия мрамор,
по-добре ще разискват причините, небесните пътища точно
ще изчисляват с пергела, предсказвайки звездния изгрев.
Римлянино, теб се пада народите да управляваш!
Твое изкуство ще бъде за мир закони да нагласяваш,
да щадиш подчинилите им се, нарушилите ги да надвиваш.
Става ясно че според него създаването на правов ред и утвърждаването му е дейност, също като изкуствата, науките и изящното изкуство. Нещо повече, имено това е изкуството, за което са призвани римляните. Римският национален поет, в римският национален епос описва изящното изкуство и науките не общо и абстрактно, а с точно определени дейности – обработка на бронз и мрамор, логически разсъждения за причина и следствие, наблюдение на природни явления. Тоест под изкуство разбира не само художественото майсторство, а практическите умения, нужни при упражняването на конкретна професия, или казано на български – майсторлък.
Идеята, че правото произлиза от справедливоста е константна и общоприета в римската традиция.
Целз е творил в края на I и началото на II в., Улпиан – в края на II и началото на III в., a Corpus Iuris Civilis е съставен в средата на VI в. от Хр. Още в трудовете на Цицерон, тоест края на I в. пр.Хр., са употребени изрази, сходни с цитираните по-горе. Цицерон явно е използвал понятия, които вече са били широко разпространени сред римските юристи, което означава че идеята за правото, произлизащо от справедливостта, е много, много по стара от I в. от пр. Хр. Нещо по-вече – идеята за връзката между правото и справедливостта, е общоприета сред римляните. Един пример Гай Светоний Транквил свидетелства, че император Клавдий:
Suetoni, Vita Div. Clav., 14 Nec semper praescripta legum secutus duritiam lenitatemue multarum ex bono et aequo, perinde ut adficeretur, moderatus est; nam et iis, qui apud privatos iudices plus petendo formula excidissent, restituit actiones… [акцентът мой – Т.Р.] „Не винаги следвал буквата на закона, а според чувството си за справедливост определял по-строги или по-леки наказания от предвиденото; възобновявал делата на онези, които поради големите си искания ги били загубили пред по-долна инстанция.“
Очевидно, че чуството за справедливост и юридическата подготовка са общо задължителни за всички римски магистрати, включително за императора, при това по всички въпроси, свързани с тяхната компетентност в частното или публичното право.
И така – правото произхожда от справедливостта, коренът на латинските думи ius /субективно право/ и iustitia /Справедливост/ е един и същ. Улпиан обаче не продължава обяснението в етимологична посока, а цитира Целз, който отъждествява правото с изкуството. Тоест, от една страна се поставя генетичната обвързаност на правото със справедливостта, като понятието за право може да се изясни с понятието справедливост и обратно, а от друга страна е поставено определението за постигане на справедливост, като изкуство.
На следващо място трябва да бъде анализирана връзката на правото с доброто и справедливото. В случая от особено значение е връзката между латинските думи iustitia → iustum и aequitas → aequum. Тези думи не са еднозначни и обозначават различни явления. Iustum се свързва със създадените от хората закони, докато aequum е свързано с естественото право. Разяснение за употребата им дава текстът на Улпиан:
D. 1.1.10.2 (Ulpianus libro secundo regularum) Iuris prudentia est divinarum atque humanarum rerum notitia, iusti atque iniusti scientia.
„Науката за правото е познание за божествените и човешките неща, наука за различаване на справедливото от несправедливото.“
Следователно правото за римляните, има божествен произход чийто човешки израз изкуството на правото.
За римляните справедливостта е воля – voluntas, при това воля непоколебима и вечна. От самото определение се вижда божествената същност тъй като нищо човешко не е непоколебимо и вечно. Справедливостта обективира себе си пред човека чрез правото.
Този извод е подкрепен и от текста D. 1.1.10.1, използван и в Институциите:
D. 1.1.10.1 (Ulpianus libro secundo regularum) Iuris praecepta sunt haec: honeste vivere, alterum non laedere, suum cuique tribuere
Повелите на правото са следните: да се живее достойно, да не се вреди другиму, да се отдава всекиму своето.
Вижда се, че последната от повелите на правото съвпада с определението за справедливостта. Адресат на тези повели е римският гражданин, волята да се отдава всекиму своето трябва да принадлежи също на него. Справедливостта е воля, а не резултат, но бидейки непоколебима и вечна то тя в крайна сметка се превръща и в резултат.
Такова разбиране за правото няма да срещнем в никой друг народ, то е крайъгълният камък на римската цивилизация.
Римската история прекрасно илюстрира това фундаментално положение чрез създаването на преторската институция.
Преторската институция, запазена само за патрициите, била създадена след 367 г. пр.н.е., когато плебеите придобили правото да бъдат избирани за консули. Така патрициите получили компенсация за направената от тях отстъпка. Не след дълго, през 337 г. пр.н.е., тази институция обаче била отворена и за плебеите. Така влиянието на претора се засилило значително.
Със създаването на преторската институция била отворена и възможността за прилагане на нова процедура за решаване на частноправни спорове – формуларният процес. За разлика от легисакционния, формуларният процес позволявал ограничаване на обективирания със Закона на Дванадесетте таблици формализъм чрез издаваната от претора формула, по която заклетият съдия разрешавал разглеждания спор.
Създавайки множество формули за нуждите на своята практика, преторът прилагал съществуващи правила – adiuvare, запълвал празнините в правото – supplere, и улеснявал прилагането на старото частно право – corrigere. Именно тази дейност на претора довела до създаването на т.нар. преторско право – ius honorarium, наричано още живият глас на частното право – viva vox juris civilis.
Чрез преторското право развиващата се римска държава можела да обслужва пълноценно нуждите на гражданите, свързани с разрешаването на частноправни спорове. Като източник на римското право възникнал преторският едикт. Формализмът, който водел до точното прилагане на законовите текстове, без да се отдава особено значение на резултата, отстъпил на хонорарното право, което се ръководело от определени принципи.
Много примери могат да бъдат приведени в подкрепа на тезата, че ръководната воля на преторското право е справедливостта или, казано по друг начин – волята да се отдава всекиму своето. Един от тях е бонитарната собственост.
Според римското право вещите от особено значение за живота в Древния Рим, като например робите, ездитните и впрегатните животни – res mancipi – можели да преминават от един патримониум в друг само чрез формалния акт на манципацията. Развиващият се стопански оборот обаче довел до това носителят на правото на собственост върху манципна движима вещ да прехвърля правото си другиму не с манципация, а чрез обикновеното ѝ предаване. Така се получавала ситуация, при която една вещ се намирала във владение на едно лице, което се ползвало от нея без да бъде собственик, независимо че я е платило, тъй като според ius civile предишният собственик запазвал правото си. При евентуален спор за собствеността преторът е трябвало да отсъди в полза на правоимащия според ius civile, тоест на продавача, и така би се стигнало до това купувачът да остане без вещта и без парите, които е платил за нея на продавача. За да преодолее този резултат, преторът давал защита на купувача.
На първо място той му давал защита срещу продавача. За да се избегне възможността продавачът да ревандикира от купувача вещта, която му е предал, и така чрез правни средства да достигне до недобросъвестен, респективно несправедлив резултат, преторът давал на купувача перемпторно възражение срещу претенцията на продавача – exceptio rei venditae et traditae.
Освен срещу продавача, преторът давал защита на купувача и срещу всички трети лица, в случай че владението върху вещта било изгубено. Чрез actio Publiciana купувачът можел да търси вещта от всяко лице, у което тя се намирала. Благодарение на пълната защита, изразяваща се във възражението rei venditae et traditae и actio Publiciana, преторът достигал до положение, което било немислимо в предходните епохи при точното и формално прилагане на закона.
Впрочем, примерът с бонитарната собственост ясно посочва, че преторът изменя ius civile предимно в хипотезите, при които носителят на правото може да злоупотреби с него, предизвиквайки правомерно, но противоречащо на добрите нрави положение. След като се е стигнало до възникването на даваната от претора защита, най-вероятно случаите на злоупотреба чрез ius civile не са били малобройни. Стига се до въпроса дали преторът е имал задължение да се намесва в такива ситуации. Няма сведения за това. Връщайки се към предходните епохи, когато правораздаването е следвало буквалното прилагане на закона независимо от резултата, до който ще се достигне, а и като се има предвид фактът, че преторът не е бил обвързван от едиктите на другите магистрати нито по време, нито по място, логичен е изводът, че такова задължение не е съществувало. Въпреки това е факт че повечето от примерите, в които преторът изменя ius civile, са свързани точно с промяна на резултата, до който би се стигнало при точното прилагане на правото.
Очевидно преторският едикт е бил силно повлиян от идеята за справедливостта като отдаване всекиму своето. Така се създавали нови правила за поведение, съобразени с тази идея и предвид ролята на претора във формуларния процес, той трябва да бъде разглеждан повече като законотворец, отколкото като съдия. Възниква, разбира се, въпросът докъде се простира възможността му да въздейства върху обективното право.
Още със създаването на обективното право за Древния Рим – Законът на Дванадесетте таблици, се появила и нуждата от изясняване на точния смисъл на текстовете. В предходните епохи такава нужда не е имало, защото жреците са имали монопол върху правото и неговото тълкуване. След обнародването на Дванадесетте таблици обаче с тази задача се заели и първите юристи, които в своите коментари разкривали разума на закона.
Първите римски юристи /както и всички юристи/ не успявали да се откъснат от властващия формализъм. Поради тази причина те тълкували буквално и строго текстовете на закона. За важността на юридическата наука и коментарите на юристите свидетелства санкционирането на тази дейност от римската държава.
В края на I в. пр.Хр. Октавиан Август дава право на избрани юристи да издават становищата си по определени въпроси – ius publice respondendi. Тези становища били издавани ex auctoritate eius, в писмена форма и подпечатани. Започнатата от Август практика била продължена за векове след него. Освен това императорът разполагал със своя Consilium, съставен от именити юристи, които го консултирали по разглежданите дела. Въпреки това, в качеството си на висш магистрат, императорът правораздавал върху съдебни решения, обжалвани пред него, и решението дали да се съобрази с тях или не било лично негово. Това особено нагледно се вижда в Юстинановата кодификация, където намесите на Юстиниан и въобще целият колосален труд по кодификация на правото е лично негово решение, лично негово решение е какво и как да бъде кодифицирано, само един пример и днес така наричана Юстинианова четвърт, лично негово решение, нямащо основа в римската юриспруденция по наследствено право преди него/.
На практика справедливостта представлява всеобщата ръководна воля, свързана с умението да се отдава всекиму своето. От нея трябва да се ръководят най-вече юристите и държавните органи в лицето на магистратите, включително и императорът.
Справедливостта не е присъща на законите. Справедливостта не е присъщата на законите, най-малко защото справедливостта е воля, воля има само личността, а законът не е личност. В предговора към Институциите св. Юстиниан Велики не нарича законите справедливи, а мъдри, което още веднъж идва да покаже, че липсва обвързаност между справедливост и законодателството. Законите са мъдри и ако човек е справедлив /т.е. има постоянна воля да отдава всеки му своето/ той ще постигне справедливото и полезното.
Справедливостта като воля не е присъща на всички хора, но тя трябва да бъде присъща на общата воля на гражданите, иначе просто е невъзможен правов ред.
Буквалното прилагане на закона не изисква особени усилия от гледна точка на юридическата техника, поради което е най-близко до начинаещия юрист. По тази причина мястото на понятието за справедливост е на първо място в Институциите. Изучаването на правото като съвкупност от текстове, които трябва да се тълкуват и прилагат буквално, не е приемливо за римските юристи. Защото така изпълнението на един и същи закон може да доведе до противоположно различни резултати. Още през I в. след Хр.Целз заявява:
D. 1.3.17 (Celsus libro 26 digestorum) Scire leges non hoc est verba earum tenere, sed vim ac potestatem.
„Познаването на закона не е знанието на неговите думи, а на неговия смисъл и сила.“
Само чрез него правото можело да се превърне в средство за управление на отношения, водещо до съвместими със здравия разум и добросъвестността.
Подкрепа за тези твърдения е текстът D. 1.1.1.1:
D. 1.1.1.1. (Ulpianus libro primo institutionum) Cuius merito quis nos sacerdotes appellet: iustitiam namque colimus et boni et aequi notitiam profitemur, aequum ab iniquo separantes, licitum ab illicito discernentes, bonos non solum metu poenarum, verum etiam praemiorum quoque exhortatione efficere cupientes, veram nisi fallor philosophiam, non simulatam affectantes. „Нас заслужено ни наричат жреци, защото ние се грижим за справедливостта, възвестяваме понятията за доброто и справедливото, отделяйки справедливото от несправедливото, отличавайки позволеното от непозволеното, желаейки добрите да се усъвършенстват не само поради страх от наказание, но и по пътя на поощрения с награди, стремейки се към истинската, доколкото не бъркам, философия, а не към мнимата.“
Правото тук е наречено – истинска философия /истинско любомъдрие/, а не лъжливо. Така можем да кажем, че правото е философията на римляните. То е основа и на тяхната религия, тъй като правото е свързано с Божественото начало и общия разум, да се отдава всеки му своето.